28.10.2013 г.

Речта на Иван Вазов по случай 70-годишния му юбилей



На 24 октомври 1920 г. България отбелязва 70 години от рождението и 50 години творческа дейност на народния поет Иван Вазов. Публикуваме речта, произнесена от Иван Вазов.


Речта на народния поет

В отговор на поздравите, отправени му в Народния театър, г. Вазов произнесе следната реч:

Ваше Величество, почитаеми госпожи и господа,

Празнувам своя 50 годишен писателски юбилей в скръбни за отечеството часове.

Присъствувам дълбоко развълнуван на едно тържество в моя чест, когато България е облечена в черно, когато още зеят раните й от жестоката и велика борба, в която бе сломена.

Провидението ми продължи дните до днес, за да изпитам нравствените страдания, каквито рядко се падат дял на човека, да почувствувам и аз съкрушителната тежест на кръста, който носи целият народ.

И ето защо, нека го кажа открито, аз дълго се питах, имам ли право да празнувам. Трябва ли да допущам да се дига шум от ликование около моето име в тия дни на народна тъга? Но един таен глас ми шепнеше: "Този юбилей не е само твой, а е празник на българския духовен напредък, празник на народа. Нека внесем в наболялата му душа една луча от чиста радост!"

Госпожи и господа, преди 25 години аз бях честит да празнувам първия си писателски юбилей. Тогава бяха ясни и мирни за България дни. Аз бях обсипан с най-ласкателни почести, скъпият спомен за които и днес е пресен в душата ми.

Нужно ли е да ви казвам, колко днес съм потресен от силни вълнения, как съм честит, като виждам, че съм запазил и в това тежко време на съмнения и разочарования добрите чувства на моите съотечественици, като се виждам предмет на още по-голяма любов, обласкан, претрупан от знакове на всеобща почет и признание?

Тая любов е навсякъде, дето туптят български сърца. Аз я виждам тука във вашите очи. Аз я чувам във всички училища днес, дето моето име се произнася и за мене се говори. Тая любов виждам в душите, които тя обединява. Аз я чувствувам, аз я улавям във въздуха на България. Тоя благороден изблик на съчувствия от всички среди на българския народ е за мене една изненада, защото аз съм го очаквал.

Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешния тласък, подчинявайки се на неутолима душевна жажда, да служа на истината и красотата. Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествена хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот, в епохи далечни, когато тя даде на славянския мир светлината на словото и малка сравнително трябваше да води вековна и гигантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени.

Свидетел, очевидец на страшните й борби, на големите й страдания, на безкрайната й слава, увенчала челото й чрез нечуваните и геройски усилия на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.

И всичко това изразих в моята песен. Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. Работих не за награда.

А аз получих награда преди днешната. И знаете ли, каква бе тя?

Тя състоеше — извинете ме за тая нескромност — в ония хубави мигове, когато чувах старци да ми казват: "Синко, това което ти писа, сякаш, че го изтръгна из нашата душа"; когато срещнех на улицата войници отпускари — герои на 20 сражения — и те идеха да ми целуват ръката; аз чувах привет от пламенни младежи: "Учителю, ако обичаме България, ако вярваме в доброто, на теб най-много дължим това; когато виждах от прозореца си, че ученици, дошли от далечни краища на България, се трупаха пред дома ми и си казваха: "Тук живее той"

Пред тия простодушни, безизкуствени, случайни разтваряния на живата народна душа, аз се просълзявах. И съзнанието, че съм бил полезен на България, за мене беше най-голямата награда. За друга не мислех.

Госпожи и господа, споменах за моя пръв юбилей, и душата ми се изпълни неволно с радост. Изпълням се с радост, като виждам грамадната разлика между онова, което имахме преди 25 години, и това което имаме днес, като виждам постигнатия културен напредък при едно ново, порасло, отзивчиво общество, съзнало великото значение на духовните ценности за живота на един народ.

Да! Напредък огромен във всичките области на нашия духовен живот: в наука, в книжнина, в образование, в изкуство, па и във всички отрасли на човешкия труд, въпреки незгодните условия на нашия обществен живот, въпреки бурните години що преживяхме, дори и при нещастието, което ни сполете.

Един небивал развой на духовна мощ, един разкошен разцвет на дарби и вдъхновения, разцвет богат с обещания и надежди за още по-хубави постижения.

Ние може да се поздравим с рояк млади дарования, внесли в съкровищницата на българския дух ценни приноси, с които би се гордял и един народ по-далеко отишел в развитието си. Ние вече познаваме, обичаме куп имена на талантливи работници по книжовното поле. Те разшириха границите на нашата мисъл и дадоха нови форми за израза на идеите и вдъхновението, откриха звуковите и вътрешни богатства на нашия прекресен език, станал вече годен за предаване най-тънките движения на мисълта и чувството; изкуството, музиката, живописта, ваятелството, театьра — тях ги застъпват днес високо даровити художници, истинска слава за един просветен народ. Ние се гордеем с тях, ние ги ценим, ние ги любим.

Подчертавам тоя подем на напрегнат културен живот, понеже той е едничкото утешително явление в днешната наша скърб. Той изтъква силата и богатото съдържание на българската душа. Покрусен от злата съдба, нашият народ пак пази в гърдите си непресушим извор от енергия, както пази и неизчерпаема физическа мощ. А такъв народ, доказал по полето на мирния труд, както и по други полета, своята несъкрушима жилавина и жизнеспособност, може с доверие да гледа на бъдещето.

Да, аз вярвам в бъдещето на нашия добър и честен народ, на нашия хубав народ. Звездата на Бьлгария, сега затъмнена в облаци, пак ще изгрее над живота й.

Госпожи и господа, аз се отклоних малко от целта си, а тя беше да излея ония трепети, които изпълнят, които раздрусват цялото ми същество. Но напразно бих се силил да предам с думи светата радост в душата си и моята безкрайна благодарност за почетта, с която съм удостоен — почет велика, каквато не смее да мечтае дори най-разюзденото честолюбие на частно лице. Човешката душа побира цял свят велики чувства, ала човешкият език е ограничена, недостатьчен да ги изрази.

Ваше Величество, силно сьм покъртен от високата чест, която ми правите с приветствието си, подчертавайки единението си с народната душа. Моля ви да приемете израза на моята почтителна и глъбочайша признателност. Тя става още по-голяма поради най-високия знак на държавно отличие, с който благоволихте да ме почетете.

Аз съм трогнат, умилен до сълзи от благородните излияния на топли български и човешки чувства на всички ония, които ме поздравиха.

Късото време не ми позволява да говоря поотделно и надълго. На представителите на просветата и културата изобщо ще кажа: "Братя, обичам ви, почитам ви. Вие сте мозъкът, творческата мощ на България, живо въплощение на нейната енергия по светлото поле на прогреса. За мене е било винаги голяма чест да се броя във вашите редове".

На представителите на родната ни войска ще кажа: "Герои, покланям ви се! Вие и вашите бойни другари от запаса сте яката десница на Бьлгария, дъсчицата, която увенча главата й с неуведаема слава. Вие завещахте на вековете всички примери от самопожертвуване и героизъм. Вие бяхте и ще бъдете крепостта на България. Покланяме се и пред паметта на героите, паднали на бойното поле за отечеството - свещенни жертви на свято изпълнен дълг."

На вас, жални еднородци от Македония, Тракия и Добруджа, остали извън границата на България, чеда разделени от любимата майка, плачеща за вас, които днес тъй трогателно ме приветствувате, ще кажа: "Мили, наскръбени братя, целувам ви мъченишкия венец. Твърдост, кураж! Неправдата не е трайна, триумфът на насилието е къс. Траен е само триумфът на разума, на съвестта, на справедливостта. И той ще настане!"

Считам за особен дълг да благодаря на почитаемия министерски съвет и на господа народните представители за вниманието, на което бях предмет неотдавна от името на държавата и народа, внимание необикновено, пръв път оказано на български писател, на българската книжнина. Аз им благодаря и от нейна страна.

И вам, господин министре на народната просвета, комуто се дължи благородният почин за горния акт, моята гореща благодарност. Вашето живо участие, изразено тъй красноречиво и словом и делом, ме трогва до глъбините на душата ми. Ценящи възпитателното значение на празненства, като това, вие в голям размер сьдействувахте за неговия блясък и тържественост. Благодаря.

Уважаеми граждани и гражданки, почели с присъствието си това тържество, във вашите съчувствени погледи, в приветливия израз на вашите лица, аз чета колко ви съм близък и свой. Аз се чувствувам тъй честит в тая топла атмосфера от симпатия и любов! Приемете моята признателност за тая чест и за светлите преживявания, с които зарадвахте и озарихте моята наскърбена до вчера българска душа.

На край изпращам сърдечна благодарност и на всички сърца в Бьлгария и на чужбина, които в тоя велик за мене ден ми направиха честта да си спомнят за мене и да ме поздравят: на нашето студенство в Берлин. Мюнхен, Дрезден, Милано; на господ. министра на народното просвещение в Полша, на представителите на чуждия печат и литература.

Почитаемо събрание,

Още една дума. Чувствувам, знам, че народът с чествуването на моята личност, чествува себе си, вярата в силите си, надеждите си. Душевно обединен в тоя час, той иска да намери една точка на опора за делото на своето ободряване; иска да докаже, че, въпреки всички пречки, той живее, че въпреки всички нещастия, той напредва; иска да подчертае, че той, който е дал култура на славянството, не ще загине, няма да загине; че той и в днешния тежък час пак пази в себе си високи добродетели и редки нравствени сили, които ще го поставят рано или късно на чело на културното движение на Балкански полуостров.

И мой дълг е в края на моя жизнен път, поради голямата вяра, която имам в бъдещето, да извикам на моя народ: "Не се отчайвай! Вярвай! Работи в братски сговор, със съединени сили"!

И уверен в несьмнения успех, аз извиквам с всичката мощ на вярата си и любовта си: "Да живее българският народ, да живее България!"


Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...