Крикор Асланян
Мъже и жени, граждани и селяни, се трупаха, за да зяпат чудото, наречено “Бурето на смъртта”. Но най-любопитни бяха децата на София. Още с пристигането на камиона, превозващ елементите на “бъчвата”, новината с мълниеносна бързина се разпространяваше не само из махалата, но стигаше и до по-отдалечените краища на града.
На ъгъла на улица "Св. Св. Кирил и Методий" и улица “Цар Самуил" имаше празно пространство точно срещу махленската кръчма. Камионът стоварваше на това място дървените елементи, както и металните обръчи на бурето. Двама-трима работници под непрекъснатия контрол на братя Соколови за ден-ден и половина монтираха “бурето на смъртта” и спектаклите започваха. От високоговорителите, монтирани над входа на “бурето”, звучеше силна музика, която имаше за цел да привлича вниманието на хората от пазара. От дясно на входа имаше гише, където се продаваха билетите. Не помня каква беше цената им, но знам, че беше достъпна даже за децата, готови да се лишат от някой и друг сладолед или банички, за да видят необикновено смелите мотоциклетисти братя Соколови да препускат по гладките стени на “бурето”, яхнали спортните си мотоциклети.
Публиката, застанала горе в кръг около “бурето”, наблюдаваше със затаен дъх препускащите по гладките дървени стени на “бурето” братя Григор и Манол Соколови. Тръгвайки отдолу по наклонената основа на “бурето”, постепенно увеличавайки скоростта на моторите, братята се изкачваха до горния ръб почти под носа на публиката. Въртяха се с шеметна бързина пред смаяните погледи и шумните овации на децата, след което се спускаха надолу с шеметна бързина. Естествено след началото на представлението музиката спираше, за да се чува величественият грохот на мотоциклетите. Тази шумотевица беше по-силна и от шума на Ниагарския водопад, който арменските туристи чули, след като замлъкнали за минута.
Братята се спускаха и отново политаха нагоре, давайки газ. Моторите издаваха такъв шум, че публиката трудно чуваше радостните викове на децата - най-големите любители на силните усещания и постоянни клиенти на спектакъла, който днес бихме нарекли “шоу”. Тогава все още българският народ говореше на български.
Целият спектакъл траеше около 30-40 минути, като самото мотоциклетно представление заемаше половината от това време. Останалото беше влизането в “бурето”, качването горе, очакването на неповторимите подвизи на двамата братя и напускането на дървената “кофа”. След минути започваше следващият сеанс, за който публиката вече чакаше пред входа с билети в ръка. Грохотът на мотоциклетите беше най-добрата реклама, която привличаше вниманието на хората, дошли на Женския пазар в този пазарен ден. Такива дни в моето детство бяха вторник и петък.
След няколко дни “бурето” се появяваше в друг град. Нямаше градски панаир, в който пътуващият спектакъл на братя Соколови да не опъне “бурето” си. И всеки път те смайваха народа с акробатичните си подвизи, яхнали спортните мотоциклети марка “ Цюндапъ”.
Минаха много години. Вече живеех на ул. "Раковска" срещу пожарната. На четвъртия етаж се засели самотен възрастен мъж. Той имаше малко магазинче на същата улица, където ремонтираше мотоциклети и продаваше части за тях. Казваше се Григор Соколов. Почина в нашата кооперация някъде след 63-64 година. Не помня точната дата.
Така тихичко си отиде един смел българин, карал хиляди със затаен дъх да следят подвизите на двама братя, да се възхищават от тяхната смелост, артистичност и спортен дух.