18.12.2022 г.

Спомени за някогашна София (Тодор Влайков)


Из списание "Сердика", книга 1-2, 1943 г.


ПРЕЖИВЯНОТО

Тодор Г. Влайков


Тодор Влайков и кметът на София инж. Иван Иванов


— Ето я, провидя се вече и София! — и бае Алекса ми сочи с пръст нейде напред. Вглеждам се. Ниско под Витоша се белее нещо. — Та това е София, а? — и тръпки от радост ме побиват.

Бутам със зенгиите коня да заприпка, та по-скоро да я стигнем. Че уж е близко тя, вижда се вече по-ясно, ала все се не стига, — сякаш бяга пред нас. По едно време току се изгубва. И село никакво се изпречва отпреде ни. Подуяне. Пристигаме до него.

Изведнъж пред очите ни лъсва голям град. Много, много къщи и бели джамии между тях. Нещо светло, нещо тържествено изпълва душата ми... Ето я най-после, пред мене е вече тя, тая София, за която толкова копнеех...

Пристигаме най-после до самия град. При влизането в него, малко отстрани, край напуснати турски гробища, купчина дялани камъни. Тук бил обесен апостол Левски, та щели да му правят паметник, обяснява бае Алекса. От другата страна широк ров, пълен с мътна вода, над който се издига голям насип. Хендека му казвали на тоя ров. Такъв хендек обикалял целия град. Зад хендека са разхърляни прихлупени къщурки, между които шътреят полуголи и боси циганчета. Циганска махала ще да е това.

Вървим из широка, неравна и прашна улица. Погледът ми се спира по-нататък върху голяма старинна сграда, полусрутена в единия край, с много дебели тухлени зидове и със заоблен покрив, обрасъл отгоре с трева и храсталак. Св. София било това.

Наблизо до нея широко е пръснато никакво пожарище, стърчат опушени стени. Тук-таме дотляват дебели диреци. Из пожарището се мяркат войници. Едни ровят нещо из камънака, други пренасят обгорени дървета. — Какво ли ще да е това? — Били са тук, — пояснява бае Алекса —големи войнишки казарми. Преди няколко деня пожар ги обхванал и цели изгорели. Сега войниците разчистват пожарището.

Навлизаме и в самия град. От двете страни на пътя ниски бели къщи. Дюкяни между тях. Стърчат сам-там и запустели джамии. Спущаме се из тясна крива уличка. Много дюкянчета от двете й страни. Чаршия някаква. Завиваме надолу и излизаме на една по-широка улица пак с дюкяни. И това чаршия. Между дюкяните се издигат високи сгради, някои с извити покриви и нашарени стени, други с широки кьошки и с издадени навън стрехи. Ханове са туй. Из улицата, по дюкяните и пред хановете много хора. Сред това голямо движение аз вървя като замаян.

Отбиваме се и през широко отворена порта влизаме в последния, малко прихлупен хан. Из двора голям калабалък — коли, коне, хора. Разтоварваме нещата си. Ханджийският слуга ни посочва да ги внесем в една ниска стаичка с два сламеника на пода.

Влизаме после с бае Алекса в широко ханско помещение, дето е към пътя. То е нещо като механа, па и като гостилница. Вътре много хора: едни стоят около тезгяха, дето е ханджията, други пият по масите, трети ядат. Пъргав ханджийски слуга, възнисичък, с шопски дрехи, препасан с ръждива престилка, бърже разнася едно-друго.

Около една маса, гледам, седнали са две нашенски момчета, ученици в гимназията от миналата година — Гьорги Ганчов и Дончо Николов. Зарадвах им се много. Отиваме с бае Алекса при тях. И първата ни дума е, дали наистина днеска е последният срок за подаване прошения за стипендия в министерството. — Не, утре бил, — казва Дончо. — Утре ли ? — Утре. Знае го това добре, че едно момче ходило да пита. Успокояваме се. До утре има време. И бае Алекса излиза да си гледа своята работа, а пък аз сядам при нашенците. Дончо, с когото дотогава не бях близък, се оказа много приказлив и много услужлив. С готовност ми разправя той за всичко, що го питам. А след пладне ми предлага да ме разведе из София.

Излизаме от хана. Вглеждам се в дюкяните наоколо. Все самарджийници. — Самарджийската чаршия, — казва ми Дончо. Минуваме през тясна и извита уличка, полутъмна, че отгоре е с покрив. Отстрани пак дюкянчета, повечето бояджийски. Това пък е покритата бояджийска чаршия. Навлизаме в широка и дълга улица и тя с дюкяни от двете страни. Всички манифактурни. Голямата чаршия било туй. Правят ми впечатление самите дюкянджии: все с дълги джубета и повечето с червеникави коси и бради. Приказват малко провлачено, някак напевно. Евреи. Имало ги много в София. Цялата чаршия била еврейска.

Възкачваме се из малка уличка нагоре.

— Ще видиш сега княжеския палат. — Излизаме на неголям мегдан. — Ето го. — Дълга двукатна сграда, наскоро измазана със светлопепелява боя. Много прозорци, всички с пердета. По средата вход. Пред входа двама войници с пушки. — Та тук живее князът, а? — Тука. Неговият дворец е това. — И изглеждам го тоя дворец с учудване, а в същото време и с някакво страхопочитание.

Срещу княжеския палат градина. — Градската градина — с много дървета, с много цветя и с хубави пътеки. Минуваме през градината. Под долния й изход широк площад, не твърде чист, с гьолища тук-там. По средата му един топ, а пред него войник. — Защо седи тоя войник с тоя топ тука? — За да гръмне с топа точно когато стане 12 часа по обяд, — обяснява ми Дончо.

Пресичаме площада и тръгваме към запад. И тук редица малки дюкянчета. До тях се издига голямо бяло здание. — Това е Министерството на просвещението. — Тук ще донеса прошението си нали? Тука. — Ако бях го взел със себе си, щях още сега да го дам. — Нищо. И утре може. — Озъртам се наоколо и разгледвам мястото да го запомня добре.

Завежда ме Дончо да видя и Свети Крал — голяма черква с три високи кубета. Показва ми в дъното на черковния двор синкавобоядисана сграда с много прозорци. Прилича на училище. Гимназията било това. Заглеждам се с любопитство. Не ми прави особено впечатление — обикновено, възстаро здание на два ката. Нашето училище в село къде, къде е по-хубаво. И с някакво разочарование: — Та това ли е гимназията? — Това. Тук се помещавала тя през изтеклата година. Сега щяла да е нейде другаде. — Къде? — И той не знае.

Навлизаме в тесни, криви и нечисти улички, постлани с калдъръм. От двете страни високи, стари къщи, надвесени към пътя, стрехите на които почти се допират една до друга. Пред вратниците са насядали много жени с навити около забрадките коси и с жълтици по тях. Приказват шумно на неразбран език. Еврейки. Че еврейската махала е тук. Вървим из тия тесни и мрачни улички, които много криволичат и някакъв страх ме съвзема.

Излизаме в друга чаршия. Всички дюкяни са с бакалски стоки и с разни плодове — грозде, круши, ябълки. И в тия дюкяни все евреи. Шум, вик, глъчка. И много хора из чаршията.

Минуваме сега през някакъвъ широк двор, обграден с високи стени и с дюкяни наоколо. Викало се това Безистенът. Минуваме и през друг двор, обграден със стари тухлени зидове, с шадраван по средата и с кафенета наоколо, пълни с хора. И туй е било безистен, старият безистен му казвали. Оттук през тясна уличка със златарски дюкяни от двете страни — златарската чаршия — излизаме на познатата ми вече улица със самарджийските дюкяни, дето е нашият хан.

 Връщам се изморен с нови впечатления и като замаян.