Стели Николаева*
Този семестър имахме предмет "Антропология на Балканите". Трябваше да подготвим интервю с представител на малцинства/субкултури/просто някой интересен образ, когото познаваме. Е, нямаше по-подходящ човек от баба ми. След като скромното ми интервю пожъна неочакван успех, разпространи се в средите на преподавателката ми и ще пътува до Германия, и ще го отпечатват в сборници със спомени на хора, преживели Холокоста, реших да се похваля и тук. Понеже това е история, която засяга и самата мен. За добро или лошо, в мен тече кръвта на два народа и аз се гордея с това. И се гордея с тази силна, мъдра, изключителна жена, която и на 92 години и едва ставаща от леглото е много по-наясно с нещата от повечето млади здрави хора, които познавам.
- Кога и къде си родена?
- Родена съм на 26 септември 1920 г. в София. Баща ми беше разсилен в синагогата, майка ми - домакиня. Бяхме шест деца в семейството, аз бях най-малката.
- Истинското ти име е Естер, но всички те познават като Стела. Ти ли настояваше да те наричат така? Защо, беше ли това опит да прикриеш еврейския си произход?
- Нищо такова! Никога не съм се опитвала да крия еврейския си произход. Просто на всички с името Естер им викат Стела на галено. Двете имена означават едно и също – „звезда”. Затова съм си звезда, а и ти също, защото си кръстена на мене.
- Чувствала ли си различия в училище между евреи и българи?
- Не, защото съм учила в еврейското училище. Израснала съм в еврейската общност, където всички знаехме кои сме и откъде произлизаме. В университет не съм ходила, защото парите не стигаха. Майка ми беше болна и трябваше да се хвана на работа, да помагам с каквото мога.
- Какво си спомняш за Холокоста?
- Страшна работа беше. От 1943 г. трябваше да живеем затворени в еврейския квартал като в гето. Носихме жълтите значки. Който излезе без значка, ако разберат, че си евреин, те арестуват. Най-лошото беше, че не знаехме какво ни чака. Всички бяхме чували Закона за защита на нацията. И друго бяхме чували... лагерите на смъртта. Страшно, страшно беше...
- Какво се се случи през май 1943 г.?
- Вече ни бяха подготвили, че ще ни изселват. Събраха ни в двора на еврейското училище, казаха ни, че ще депортират от София. Трябваше да си приготвим по 30 кг багаж на човек и след няколко дена да отидем на гарата. Преди това от комендантството получихме бележки кой къде е изселен. Единият ми брат – във Враца, едната ми сестра в Шумен, аз с майка ми и баща ми и другата ми сестра – в Плевен. Брат ми Леон преди това беше избягал на една гемия и оттам – в Палестина. Третата ми сестра, Сара, се ожени за българин. Казвахме й Саша вече. Тя остана в София.
- Конфискуваха ли имуществото на семейството ти?
- Ние бяхме бедно семейство, не сме имали магазини, дюкяни... Нямаше какво толкова да ни вземат. Но трябваше да си оставим къщата, мебелите, всичко. Тръгнахме с 30 килограма багаж... това знаеш ли колко е? Един куфар – ти като си дойдеш за една седмица, с повече идваш. Каквото можахме, оставихме на познати българи да ни го пазят... Чувала съм, че на по-богатите са им взимали стоките от магазините...
- Знаеш ли нещо за съдбата на евреите от Беломорска Тракия, Македония и Пирот - че те са били депортирани в Треблинка?
- Наскоро гледахме с майка ти един филм. Показаха влаковете, с надпис БДЖ – там са били натоварени евреите от Тракия и Македония. Насълзиха ми се очите, като гледах. Тогава това бяха наши, български земи, но не можахме да спасим евреите... Ние в София бяхме разбрали още тогава. Затова толкова ни беше страх, да не сме ние следващите. Тогава всички се вдигнаха да ни защитят. Спомням си минифестацията от 1-ви май. Редом бяхме – българи и евреи – всички заедно.
- Мислиш ли, че българите прекалено се героизират със спасяването на българските евреи?
- Коя съм аз да казвам кой е герой и кой не. Аз това си спомням – всички бяха в наша защита. Народът. Работниците. Аз работех тогава в бонбонената фабрика, само сред българи. Бяхме като едно семейство работниците – няма българин, няма евреин, няма турчин. Никой една дума накриво не ми е казал, всички много съжаляваха, че трябва да замина. И Църквата се вдигна в наша защита – молебени, панахиди. Какво като сме с различна вяра – всички сме хора, всички се молим за едно и също.
- Все пак в България се е изпълнявал Закона за защита на нацията, имало е дискриминация, мъжете са били в трудови лагери?
- Вярно е. И дядо ти е бил в трудов лагер. Няколко месеца строи шосета, после се прибира майка му да му пощи въшките. Все пак война беше, глад, трябваше да се строят пътища да минават камионите.
Дискриминация... какво да разбирам аз от дискриминация – аз бях проста работничка, но мене всички ме обичаха. Имах един приятел, впоследствие стана лекар – където го изселили, не искали да го приемат в училище, защото бил евреин. Да не можеш да ходиш на кино, да носиш жълтата звезда... Разбира се, че ги имаше тези неща. Но какво са виновни обикновените българи, и те прости като мене? Правителството е виновно, те казват кое как ще бъде. Сега не е ли така? Хитлер най-вече е виновен. За всичко той е виновен.
- Разкажи как живяхте в Плевен?
- Не беше леко. Като пристигнахме, ни настаниха в къщата на едно еврейско семейство. Малко тесничко беше... Баща ми не можа да си намери работа и нямахме пари за нищо. Аз се хванах във фабрика за гумени ботуши. Изведнъж се оказа, че аз издържам цялото семейство! След няколко месеца сестра ми Виза уреди да отидем при нея в Шумен. Мъжът й ме взе на работа в книговезница. Майка ми обаче се разболя много тежко, трябваха й лекарства, силна храна... На 52 години почина. Тогава дойде 9-ти септември. Гледахме как разбиват вратите на Шуменския затвор. Като наизлязоха политзатворниците, всички се радвахме, прегръщахме се... Викаме си: Сега ще стане по-хубаво! След месец някъде можахме да се приберем в София.
- 1948 г. разрешават на българските евреи да заминат за Израел. Ти защо остана?
- Аз по това време вече бях омъжена за дядо ти и живеехме във Варна. Той не искаше да заминава – имаше си добра работа; вярваше, че сега в България ще стане по-хубаво от Съветсткия съюз (!) Във Варна вече бяхме няколко приятелски семейства, събирахме се, бяхме си близки. Другите ми братя и сестри всичките отидоха в Израел, но ние със Саша останахме. Пък и може би ме беше страх да зарежа всичко и да тръгна. После понякога съм съжалявала, но повечето съм доволна, че останах.
- Все пак какво е Израел за тебе?
- Обетованата земя. Така е казано, така си е. Седем пъти съм ходила в Израел. Там всичко е много хубаво. Богатства, колкото искаш, всеки работи, всеки дава от себе си да върви напред държавата. Израелските дрехи с години ги нося, нямат износване. Тука няма такова качество. Само да ги нямаше арабите – те са като Хитлер – всичко лошо от тях идва!
- Мислиш ли, че ще се помирят скоро евреи и араби?
- Не. Жалко, защото арабите само вредят. Но където се карат за земя, няма оправия. Знае ли човек, може американците да разрешат въпроса.
- Какво означава в днешно време да си евреин в България?
- Преди всичко означава да си част от общност. Във Варна вече не сме останали много хора, но като по-млада винаги ходех в „Шалом” . Това ми беше най-голямото забавление. Всяка седмица се събираме. Да се видя с приятелките, кой как е, да чуем клюките. Остави това – да си спомним, че всички сме една кръв, един народ. Изнасят се беседи, гостуват хора от Израел и от други страни, празнуваме нашите празници... Жалко, че вече не мога да ходя, какво да се прави, и аз поостарях (смее се). Надживях почти всички (бел. Почти на 92, баба ми е официално е вторият най-възрастен член на Еврейската огранизация във Варна). Но с които останаха, се чуваме най-редовно по телефона. Макар че вече си говорим предимно за болестите ни. Сега вие, младите, трябва да поемете щафетата. Знам ви аз, всички сте много заети, работите, учите, насам-натам... Но кръвта вода не става. Затова сме оцелели, защото сме се държали заедно.
- А в Израел какво е отношението към България и българите?
- Е ти като че ли не знаеш. Леля ти малко ли ти е разправяла! Като има концерт с българска музика, залата се пръска по шевовете. И като чуят „Хубава си, моя горо!” или „Облаче ле бяло”, всички плачат... И не само българските евреи, всички! Има парк „България”, български ресторанти, български филми като се прожектират, един месец по-рано свършват билетите. В Израел много обичат България. Винаги ще са благодарни на българския народ, че са ни спасили. Казват: „Защо така си съсипвате държавата? България е най-хубавата страна на света, а вие какво правите... Ние тук от пустинята градина направихме, вие точно обратното”...
- Трябва ли да се знае цялата истина за българската политика спрямо евреите?
- Разбира се! Всичко трябва да се помни. Всяка година казват по телевизията: „Толкова и толкова години от Холокоста”. Ами знаят ли всички какво е Холокоста? Всички трябва да знаят, да знаят колко лоши могат да бъдат хората. За да не се повтаря никога повече. Но по-важното – да знаят, че хората могат да бъдат и добри. Както българите, когато ни спасиха. Да се гордеят с това. И като им казват фанцузи и германци: „Вие българите сте такива и такива”, да казват: „Може да сме такива и такива, ама си спасихме евреите, нали. А вие какво направихте?!”
Хайде стига ти толкова! Ами ти вземи да сложиш една моя снимка, да видим, ще познаят ли хората, че съм на 92!
* Интервюто беше публикувано от Стели Николаева във Фейсбук. Благодарим за разрешението да го представим и на нашите читатели. Запазили сме оригиналното заглавие и въведението към текста.
Село Рила
Рилският манастир
В двора се намират църквата, възстановена през 1834 г., и автентичната кула от 14 век. 
Сводестите галерии са украсени с детайлни стенописи, 
Вътрешността на църквата. Стени й са покрити с фрески, показващи живота на светците и апостолите. Сградата следва същите традиции като църквите в Атон. 
Уютният кабинет, от който игуменът (главният монах) направлява манастирските дела. 
Настоящият игумен, архимандрит Климент, се възпозлва от модерните научни открития, за да управлява имуществото по един практичен начин. На негово подчинение работят близо четиридесет монаси. 
Двадесет монаси живеят във или край манастира, останалите са разпръснати по различните имоти като надзиратели или управители. Монах-секретар работи в своята стая, която е едновременно и спалня, и дневна. 
На 25 август хиляди поклоници се събират в манастира, за да почетат рождеството на Богородица. Близо 1500 от тях намират подслон между неговите стени. На снимката - стая за гости. 
Главната канцелария, където монаси и миряни се занимават с различни въпроси от дейността на манастира. 
Монаси помагат при разтоварването на дърва за огрев, донесени от богатите на дървесина гори на манастира. 
