В някогашното общинско списание "Сердика" е публикуван обширен текст, разказващ за срещата между немската войска и софиянци. Пренасяме го в блога без допълнителен коментар, като сме го илюстрирали и с няколко фотографии.
Светлокосите и синеоки младежи на Севера пристигнаха със своите моторни коли в София в същия ден, когато преминаха Дунава. Малки групи се завъртяха из центъра на града, попитаха за това-онова и после моторите им затрещяха към покрайнините и оттам към други краища на България. Софийските граждани ги гледаха незлобливо, с усмивка, удивляваха се на тяхната спретнатост и чистота, на тяхната младост.
На следния ден, на третия — същото. От време на време из центъра ще профучи някой мотоциклет, ще се чуе тихо, предупредително сирената на сиво боядисана лека кола или тежко—тежко ще избръмчи товарен камион. Къде са германците? — питаха се жителите на центъра. — Няма ли да минат през София? Носеха се вече легенди за преминаването и посрещането в провинцията и селата, говореше се за баници и шарени бъклици, с които селяните посрещали своите стари бойни другари, за народни трапези, за цветя, с които девойките и момците обкичвали германските войници. Къде са германците? Няма ли да минат през София?
Но нали София не е само центърът на града — в това време, когато нетърпеливците от центъра си задаваха тия въпроси, по крайните квартали малчуганите тичаха покрай „колоните" — безкрайните върволици германски коли — а по-възрастните махаха с ръце към изпрашените, но неуморени лица на войниците. Раздаваха им цигари, бонбони, плодове и те, все още учудени, все още несвикнали на българското гостоприемство и българската радост, ги приемаха с „данке шьон" и „хайл".
Немците в София
Светлокосите и синеоки младежи на Севера пристигнаха със своите моторни коли в София в същия ден, когато преминаха Дунава. Малки групи се завъртяха из центъра на града, попитаха за това-онова и после моторите им затрещяха към покрайнините и оттам към други краища на България. Софийските граждани ги гледаха незлобливо, с усмивка, удивляваха се на тяхната спретнатост и чистота, на тяхната младост.
На следния ден, на третия — същото. От време на време из центъра ще профучи някой мотоциклет, ще се чуе тихо, предупредително сирената на сиво боядисана лека кола или тежко—тежко ще избръмчи товарен камион. Къде са германците? — питаха се жителите на центъра. — Няма ли да минат през София? Носеха се вече легенди за преминаването и посрещането в провинцията и селата, говореше се за баници и шарени бъклици, с които селяните посрещали своите стари бойни другари, за народни трапези, за цветя, с които девойките и момците обкичвали германските войници. Къде са германците? Няма ли да минат през София?
Но нали София не е само центърът на града — в това време, когато нетърпеливците от центъра си задаваха тия въпроси, по крайните квартали малчуганите тичаха покрай „колоните" — безкрайните върволици германски коли — а по-възрастните махаха с ръце към изпрашените, но неуморени лица на войниците. Раздаваха им цигари, бонбони, плодове и те, все още учудени, все още несвикнали на българското гостоприемство и българската радост, ги приемаха с „данке шьон" и „хайл".
По-късно вече всички можеха да им се любуват и радват. Те всички си приличат: светли, руси, стройни, млади и винаги усмихнати, и винаги внимателни и възпитани. Ние знаем, че войната си е война, а войската — войска. Че когато мъжът е далеч на хиляди километри от своята родина, може да бъде и по-сприхав, и по-нервен, и по-необуздан. Че може да бъде и груб. Войник. Войникът, по наша представа, трябва да бъде дори малко по-надменен, с по-дръзки обноски, дори груб — защото е войник и е готов всеки миг да пролее кръвта си. Тъй мислим ние. А нашите гости ...
Питам едного от по-голяма група:
— Влизали ли сте вече в сражение?
— Но, да! — отговаря. — Ние бяхме в Полша, взехме участие и в похода във Фландрия!
... Нашите гости, въпреки, че са взели участие в тия страхотни сражения, които ние познаваме от филмите, стоят пред нас весело усмихнати, някак срамежливи и стеснителни. Те — героите от Полша и Фландрия.
София ги видя и обикна. Към почитта спрямо германския народ, неговата работоспособност и воля за живот и свобода, към удивлението спрямо германския гений, към старите симпатии за бойното другарство, изкупено с толкова общи страдания и неволи, към всичко това се прибави и личната връзка с тия хубави светли деца на един приятелски народ. И тая връзка се обърна в гореща привързаност. София не знаеше колко ще стоят те тук, но искаше да им замени, макар и за малко, родния край.
Те също видяха София и също я обикнаха. Нашата столица наистина им напомни тяхната родина, от нашите граждани те наистина отнесоха със себе си най-добрия спомен. Тия няколко седмици, които прекарахме заедно, струва ми се, ще бъдат незабравими, както за тях, така и за нас.
После почнаха военните действия, после дойде бързата победа. През тия дни, когато германските войници освобождаваха нашите родни братя, отвъд срамните Ньойски граници, когато се биеха за тържеството на справедливостта на Балканите, когато тръпнещи следяхме по радиото и по вестниците тяхното победоносно напредване — ние мислехме за тях, нашите приятели. И кой не помни ликуването, което обхвана София, когато се споменаха превзетите градове, когато се разбра, че неприятелят стихийно, бързо е разгромен? Те — освободителите — победиха невероятно бързо, и ние се гордеехме с тях.
И тогава, на Цветница, когато те празнуваха Великден, София показа най-силно, колко се е привързала към германските войници, колко много иска да облекчи техния поход, да предизвика радост в сърдцата им. Без настоятелна подкана, непосредствено, започнаха да се събират пари и да се правят подаръци. Почти всеки софийски дом приготви по една кутийка или книжна кесия и ги предаде, за да се раздадат на войниците. Със събраните волни пари грижливи ръце накупиха и приготвиха подаръци. Ученици и ученички спираха колоните по улиците и шосетата и ги раздаваха. Малки деца поднасяха цигари, един ентусиаст спря една колона и от близкостоящата тарга с фъстъци заподнася цели шепи. Една стара, твърде стара жена изсипа в един камион цяла каса мандарини. Две момиченца като сновалки шетаха от колоните довкъщи, където баща им непрекъснато наливаше чаши с вино. Не остана кола без цигари, без коняк, без червено великденско яйце и без цветенце и зеленина. Искаше ли някой това? Накара ли някой софиянци да изразят така своите чувства? — Не, никой. И все пак това стана. Какво по-голямо доказателство за внезапния порив на любов към съюзника-герой, към сина на някоя майка, която в тая великденска утрин е посрещала сама Христовия светъл праздник? — А и те — към една ли възрастна жена се обърнаха с дивното, всенародно име „майко"! — И един ли само бе вдигнал малко розово детенце при себе си в камиона, защото му напомня неговия малък Ханс или малката Гретхен?
Не зная кому е дошла щастливата мисъл да подсети софиянци да поканят за германския Великден по един боец на обед, но стана нещо удивително: — не останаха германци! Не стигнаха! Някъде ги чакаха до три часа, другаде до пет. Някой семейства пратиха малолетните да „крадат" чужди гости по улицата. Други ги търсеха с коли и файтони. Сълзи дори са се проливали там, където, въпреки всичко, не е могло да бъдат набавени германци! И колко ядове и проклятия, че някой се наредили с по двама, трима, дори десет, а за тях не останал ни един! През тоя ден в София не стигнаха и цветята — че младите момчета занесоха във всеки дом, където бяха поканени, цветя и ги поднесоха на домакинята, по техен обичай.
На подобен обед, устроен от една организация за стотина войници и офицери, един германски генерал каза дословно: „Ние никога няма да забравим тоя израз на приятелство и сърдечност, който намерихме в България!" Същият генерал, сядайки на трапезата в един часа, се извини, че трябва бързо да стане, защото имал да догони своите. Милият строг и точен господин генерал — той стана в пет и половина, тъй неусетно бе преминало времето!
Ние им показахме своята любов и привързаност, своята благодарност към освободителното дело, своето удивление пред техния героизъм, своето непретърпяло никога затъмняване другарско чувство. Те ни отвърнаха със същите чувства. Но те ни показаха неволно и много неща, от които като че ли трябва да се поучим.
Например: търпение. Те стояха четири седмици у нас в бездействие, но не се смущаваха от това, не питаха „няма ли вече да почне", не проявиха безпокойство, не осъждаха решенията на големците си, бяха доволни от всичко, не промениха настроението си. Те не стояха в кафенетата пред карти и не разсъждаваха за хода на воените действия, а тихо си пиеха меланжа и тихо си говореха за дома, за хубавото или лошо време и за любезните българи.
Те не проявиха досада. Те бяха винаги усмихнати и весели. Ние отидем по работа на сто километра от дома си и сме вече сърдити и нацупени, крив ни е целият свят и не можем да търпим никого. Ние бързаме да свършим там, каквото трябва да се свърши, за да се приберем дома. А те — в първите дни дори поща не получаваха, бяха останали без известия от домашните си и пак не се чумереха.
Например: учтивост. Влязат в кафене или гостилница, ударят ботушите и поздравят. Ние се обръщаме да видим, кого поздравяват, а те поздравявали нас, останалите посетители. Когато си отиват също. Когато вдигнат чашата, те ви гледат в очите, пият и после пак ви погледнат. С други думи: чашата вино пия за твое здраве. А ние пием по начин, който дава да се разбере, че си пием заради вкусното вино. Учтивост. Един хлапак на четири-пет години видял германец в една кръчма и, без да му мисли много, с помощта на някакъв ученик, го поканил на другия ден на обяд в къщи и после си отишъл и се похвалил. Бащата си помислил: хлапешка работа и забравил. Нищо не приготвили на другия ден като за гост. Но на обед се позвънило и гостът пристигнал. След първото учудване последвало второ: защото германският войник поблагодарил за поканата чрез малкия и съобщил, че, понеже тоя ден е зает по служба, не ще може да обядва с тях сега, а друг път, разбира се, ако на тях е удобно. За всички е ясно, какъв е бил отговорът на нашенеца.
Например: другарство, отношения между началници и подчинени. За тия отношения се разправят приказки. Половината от тия приказки да са верни — стига. И, въпреки това другарство, дисциплината си е дисциплина и службата — служба.
Да споменем и чистотата. Дали някой видя неизмит или небръснат германски войник? Или измърсен, или окъсан? На площад Света Неделя спира германски камион. Войниците излизат от него, покрити с прах от шосетата. Първата им работа, преди още да попитат стражара за пътя, който им трябваше, бе да се изчеткат и изтупат един други.
Готовността им да помогнат. Писаха по вестниците, че ги били видели да помагат при орането. Вярвам, защото съм свидетел на следната случка. По улица Раковски, по стръмнината към булевард Цар Освободител, слиза една наша каруца. Случи се така, че двата коня се подхлъзнаха и паднаха. Единият скочи веднага, а другият се надигна, но веднага пак падна. Произшествие. Събра се свят — да гледа. В това време една германска лека кола се зададе откъм Военния клуб. Стражарьт й даде път, но дойчовците спряха, излязоха от колата и веднага се заловиха да помогнат на коларя и на коня. Дигнаха коня, потупаха го, поздравиха, кого? — нас, зяпачите! — и си отидоха.
Например: съобразителност. Още първия ден заковаха надписи по телеграфните стълбове с показалци, кое къде се намира, и никой не се заблуди, никой не пита: „А бре, байо, къде е тука пощата?"
И много още можем да научим от тях, стига да искаме.
Какво им хареса най-много на германците в София? Разбира се, храмът Александър Невски. Денем със своята пищност и монументалност, нощем — София бе затъмнена — със своята офортна красота, открояваща се върху зеленикавото небе. После Витоша. Руската църква. Подземната Света Петка. А един Дойчо дълго ми говори с удивление за живописта и историята на Боянската църква. Той бе войник от бронирана дивизия. Танкист.
Един ден виждам при централната поща спрял един открит германски камион. Двама войници поправяха нещо в мотора, а третият качваше в камиона едно подир друго хлапенца, които непринудено се катереха по коленете му и се държаха в камиона като у дома си. Една дама се спря, повика своя малчуган от колата и влезе в разговор. Дочух баналния въпрос:
— Харесва ли ви София ?
— Да, харесва ми, — отговори усмихнато войникът.
— А какво ви харесва най-много? — настоя дамата.
— Децата, милостива госпожо!
Така премина германската победоносна войска през София. И такива впечатления оставиха те у нас и ние у тях. На приятели, на човеци.
Някои от тия руси, усмихнати младежи са оставили костите си по чукарите на Македония, из дебрите на Олимп или по стръмните заливи на Крит. Други са понесли тежки рани в борбата за свободата на робите и за тържеството на идеала за справедливост в света. За тях ние запазваме вечната си признателност и почит за героичния им земен път. А на ония, които един ден ще се върнат в своята родина, пожелаваме да си спомнят за нас и за дните, прекарани в София и България. Тъй както и ние ще ги помним и ще разправяме за тях.
от Павел Спасов