30 септември 1916 г. влиза в историята като деня на първото в историята въздушно нападение над българската столица. Самотен аероплан, долетял от Солун, извършва бомбардировка над града, като след преследване и въздушен бой е принуден да кацне от край Курило. Повече за събитието намираме в разказа на Тома Чилов, публикуван през 1940 г.
Из "Въздушни боеве" от Тома Чилов (1940 г.)
ВЪЗДУШЕН БОЙ НАД СОФИЯ
Хубав, ясен септемврийски ден. Небето бeше чисто. Слънцето, огряваше върховете на Витоша, а топлите му лъчи бяха съживили столичани. Всички бързаха, и движението из улиците беше оживено: животът кипеше, при все че беше война.
— Аллло! Аллло! . . . Аллоо! . . . Свържете ни по-бърже с летише Божурище! . . . със София! . . . предавайте! . . . французки самолет лети към София!
Този тревожен вик се разнесе по телефона от летището Белица на 30 септемврий 1916 година, когато над него, на 3000 м. височина мина французкият самолет.
Идващ от Солун, той отиваше към София със задача да я бомбардира.
Каква ли смелост имаха тези неприятелски летци. Да минат нашите позиции, да прилетят над нашите летища, за да посетят София? И при това с какъв самолет? — С тежък двуместен, система „Фарман", при наличността на наши и германски „Фокери“ и „Роланди“.
Тази им смелост не граничеше ли с безумие? Жребие ли им се беше паднало, по заповед, или на своя глава бяxa предприели тази военна авантюра?
Ако останат живи, то ще бъде чудо!
Двама млади смелчаци: пилотът, французин-фелдфебел, и наблюдателят — сърбин, летяха към София, решени да хвърлят бомби, да рушат, дa палят. За връщане или съвсем не са мислили, или пък са предполагали, че столицата е без каквато и да е противовъздушна отбрана.
Те бяха решили на всяка цена да всеят паника в престолния град, да убият духа на мирното население, като го поставят в постоянен страх от подобни чести нападения. Ако беше тръгнала към София цяла неприятелска ескадра бомбардировачи, охранявани от леки, не би било рисковано, но да тръгне тежък двуместен, който няма бърза и мощна машина и съвсем сам, неохраняван от лек апарат, бе много смело и рисковано. Това беше самолетът система „Фарман“, който нямаше голяма скорост. Тъкмо за това техният подвиг е голям и наподобява моряци, решили с малка лодка да преплуват океан. На всичко отгоре поручикът, като сьрбин, обичаше да си попийва, казвам го, не защого е бил пиян при тръгването, а при вземане решението. Този чудак офицер, военен авиатор, беше взел това отчаяно решение, след като си бе пийнал в едно Солунско кабаре. А за него казват някои, че след първите няколко чаши, ставал необикновено буен и смел и вземел ли тогава някое решение, нищо не било в състояние да го спре и отмени.
От Солун неприятелският самолет тръгнал към 10 часа преди пладне. Летците се ориентирали с компаса и, изглежда, че не са познавали местата, а само по предварителни изчисления направени по картата, защото, вместо да се явятъ над София откъм Черни-връх, най-правата въздушна линия Солун-София, се бяха отклонили от него, което нещо ще видим в последствие!
В самолета носеха няколко бомби, картечница, радкотелеграфен ключ и карта.
Тези приятели, като че съвсем бяха забравили, че близо до фронта има наши летища и ако бъдат забелязани, биха били свалени или изгорени като факли във въздуха. Но, за тяхно щастие македонското небе този ден беше покрито с гъсти черни облаци, а до софийското поле, както всека есен, обикновено беше покрито с гъста мъгла, която не се беше вдигала от два дена.
— Аллло! Аллло! Аллооо! ... — продължаваше да крещи по телефона поручикът-летец, който пръв, въпреки височината, позна по бръмченето, че това е французки самолет, но последният се бе доста отдалечил, а тогава леки апарати в летището нямаше, за да го догонят.
— Да не се шегувате? — питаше един капитан, който случайно бе влязъл във връзка по телефона с поручика и без да дочака потвърждение, тъй като нямаше време за губене, се затича към хангара. Той беше познал по гласа поручика, знаеше, че е сериозен и че не обича да се шегува. Веднага даде нареждане на войниците, крещейки:
— Бърже! . . . Изкарайте аеропланите! . . .
В летището настъпи голяма бъркотия. Всички тичаха, всички крещяха. Тревожно заби сигналът за неприятелско нападение. Летището Божурище е разположено близо до София, западно от захарната фабрика. Тогава то се състоеше от два хангара и три барачки — жилища на летците. В хангарите, построени от дъски, имаше три „Фокера", няколко двуместни и няколко учебни. За отбраната на София имаше няколко наши и германски летци.
Вестта за пристигането на неприятелски самолет се разнесе по телефона из столицата още преди той да е пристигнал.
Изведнъж настана паника. Жени, деца и някои по-страхливи граждани започнаха да се крият из къщите, когато чуха тревожното биене на камбаните на Александър Невски. Движението из улиците за миг спря. Трамваите и автомобилите се заковаха на местата си и надаваха тревожни сигнали, а фабричните сирени зловещо и продължително свиреха.
В този тревожен час, фокерите, — предназначени за отбрана на София, огрени от слънцето светкаха и кръстосваха небесните висини, търсейки неприятеля. Моторите им бръмчаха горе из небето и шумът се сливаше с този на сирените, долу на земята.
Когато неприятелският самолет се зададе откъм северо-източната част на София, червено-боядисаната перка на „Фармана“ описваше големи огнени кръгове, които светеха от слънцето. Червено-синкавите кръгове по крилата му френски трикольорни знаци се виждаха ясно.
Противосамолетната артилерия започна да го обстрелва, и бели облачета прошариха небето и го следваха из пътя.
Първата работа на неприятелския самолет, когато беше вече над София, да хвърли бомбите. И той не закъсня да стори това. Страшни трясъци се разнесоха. Черен дим и прах се вдигна от земята. Прозорците на близките къщи се изпотрошиха. Първата бомба падна близо до Царския манеж, втората — при паметника на Цар Освободителя, а третата при „Лъвовия мост“. Първите две не взеха жертви — третата уби един беден сергиджия-продавач на любеници и пръсна стоката му. След това, неприятелският самолет побърза да продължи към север. Пилотът правеше свърхусилия да вземе височина, защото разбираше, че в неприятелска територия височината е спасението.
В годините на Първата световна война златните кубета на храма "Св. Александър Невски" са покрити с платнища. Целта е да се скрие блясъкът им, за да не служат те като ориентир за вражески аероплани.
В кипежа и бъркотията нашите фокери, които в тоя момент бяха вече доста високо на небето, забелязаха неприятелския самолет и се насочиха към него.
Германски фелдфебел Вагнер, — учителят на нашите летци в изкуството да летят с фокери — беше успял да вземе височината, на която се намираше неприятелският самолет и се насочи към него, за да го настигне.
В това време поручик П. беше вече на същата височина с него и без да са се предварително споразумели с фелдфебела от друга страна се насочи да преследва неканения гост на столицата.
Капитанът, който беше говорил по телефона с летище Белица, беше излетял с двуместен самолет, но нямаше още нужната височина и беше останал малко назад. Във въздуха също имаше и няколко учебни апарати.
Страшен шум от бучение на мотори се разнесе из въздуха над София.
Когато противосамолетната артилерия престана да праща огън по небето, две светкавици се извиха всред небето и образуваха две зигзагообразни ивици близо до неприятелския самолет. Това бяха фокерите които от различни страни, като хищници, се спущаха върху му.
Когато фокерите бяха вече доста близо до „Фармана“, нашите летци изведнъж откриха стрелба и го отминаха, като че искаха да му пресекът пътя и да го накарат да се върне обратно, тъй като по всичко личеше, че той няма намерение да се връща към Солунъ, а цели да прелети България и по най-късия път да отиде в Румъния.
Започна страшно гонене из въздуха. Имаше моменти, когато се чуваше само тракането на картечниците, а не можеше да се различи и да се види, кой от двата фокера атакува, защото атакуваха ту отпред, ту отстрани, ту отдолу, ту откъм опашката — почти от всички страни едновременно. Точно какво ставаше горе в небесата не можеше ясно да се види от земята.
По едно време фокерът на фелдфебела настигне „Фармана“ и от близко разстояние го обсипа с картечен огън, като не му даде време да се опомни и не го изпусна нито за момент. „Фарманът“ се видя в чудо и търсеше спасение, правейки зигзаци.
Поручикът, на свой ред, се спусна срещу неприятелския апарат и го обсипа с картечен огън. Попаднал под кръстосания огън на двата фокера, неприятелският самолет усили бягството. Куршумите дупчеха крилете му. Той продължаваше да бяга, но все още стреляше с картечница.
Това бясно гонене из въздуха трая около 15—20 минути.
„Фарманът“ летеше на север, но . . . моторът спря . . , картечницата престана да работи. . . Той едва се крепеше във въздуха. Пилотът с големи усилия се мъчеше да продължава бягството си, но не успя. Скоро неприятелският самолет започна да пада. Той направи няколко бързи кръгове надолу, след това — с бавни кръгове той падаше все по-низко и по-низко.
Нашите фокери, като схванаха безизходното положение на неприятелския самолет, прекратиха стрелбата, за да не убият летците и само се виеха над него. Те вървяха по петите му, убедени, че самолетът е вече обезвреден, и че летците скоро ще бъдат пленници.
След няколко минути, като бледна сянка, преди малко могъщата птица, мина ниско над Искъра и без да може да се задържи на слабите и изтощени крила, използувайки въздушното течение, направи няколко боязливи скокове, и кацна до Курило. Това беше победеният неприятелски самолет.
По крилата си той имаше много дупки от попаденията на кръстосания огън на нашите фокери. Червената му перка беше надупчена, а магнитите и картечницата — повредени.
На времето перката, картечницата и мотора на сваления неприятелски самолет бяха изложени на показ пред столичани.
Хиляди очи тържествуваха от тази победа. А днес тия останки са изложени във Военния музей в София и под тях личи надписа:
„Неприятелският „Фарман“ дошъл на 30. X. 1916 година да бомбардира София — свален при Курило от поручик М. Първанов и германския фелдфебел 3. Вагнер“.
Родната авиация записа още една победа във въздуха.
Славата за този подвиг на българските орли бързо се разнесе из цяла България.
— Те няма да пропуснат чужд самолет! — казваха радостно всички.
И наистина, до края на войната, неприятелски самолети не посмяха да посетят София.
